с. Лисиците

   Това не е от селата, в които не е останал живот, напротив има около 30 души… не е и място, през което просто преминаваш. Тук се крие и чарът на това кърджалийско селце. За да се стигне до селото трябва да се премине през най-дългия въжен мост в България. В село Лисиците няма улици, няма коли, няма и път. Единственият начин да си купиш хляб е да преминеш по моста, качваш се на влака и до Кърджали или до близкото село.

   Това, което прави впечатление е добронамереността и учтивостта на местните. С радост ще ти разкажат за живота си и ще те упътят, а интересни места има много.

   На югозапад от селото се издигат причудливи скали с множество трапецовидни ниши, наречени от местните „Читкая”.

   А каква гледка се разкрива от тях само художник би обрисувал.

с.Безводно

Има места, които те грабват веднага, карат те да се чувстваш , като у дома и имаш нуждата все към тях да се връщаш..

Село Безводно се намира по средата между източни и западни Родопи. В него живеят около 80 души в разпръснати по склоновете махали. Далече от всякаква инфраструктура, природата тук е оставена изцяло на саморегулация.

Само този, който не се е докосвал до това място, не е усетил свободата, коята то дава.

В памет на Апостола...

    Днес отбелязваме 138 години от гибелта на апостола на българската свобода-Васил Левски. Нека бъдем благодарни, че в нашата родина са се родили такива велики личности, че са се борили за страната си, че са се борили за свободата си, с цената на всичко.

  С всяка изминала година виждам все по-малко хора, които таят истинско родолюбие, истинска заря и гордост, че са българи. Не такива които само на 3-ти март се бият в гърдите. А такива които защитават героите и светините си, такива за които името България кара сърцата да трептят.

  Благодарна съм, че съм се родила тук, не заради корупцията, наглостта, безнаказаността, не заради всички „защитаващи правата ни политици”, а заради истинските герои като Левски, Ботев, ген.Вазов и всички други борили се за това, което днес си отива…

Красиви мигове на "дяволски" красиво място ( Триградското ждрело )

Екопътеката на елфите (местноста Лъката край Девин)

С благодарности към Драго, който ни показа това вълшебно място :)

Какво искат жените?

  

   Обичате ли приказки? А вярвате ли в тях? Навярно мнозина от вас, като малки са гледали детски, като „Красавицата и звяра”, „Снежанка”,  „Пепеляшка”… Всички тези вълшебни детски филмчета помним вечно и с умиление се сещаме за тях. Принцовете и принцесите, лошите мащехи и добрите феи са неизменна част от магията, която винаги завършва със „заживяха дълго и щастливо” Точно там се крие тайната. Точно тези вълшебни частици живеят с надежда в нас. Желанието и надеждата, която никога не умира.                           Всяка жена мечтае за своя принц на бял кон, мечтае да се борят за нея, да я защитават и закрилят. Така, както цветето има нужда от топлина и светлина за да разцъфти, така и ние се нуждаем от любов и сигурност за да сме щастливи. Всяка жена иска да бъде обичана, иска и нейната приказка да завършва с „живяха дълго и щастливо”. Затова не е нужно да имате бял кон и да учите фехтовка.  Достатъчно е да обичате вашата принцеса и да и го доказвате, защото така правят истинските принцове!

Малките моменти...

    Какво са за вас малките моменти? Щастливите малки моменти, когато дори и сами се усмихваме тайничко, очите искрят и обичаме целия свят. Тези големи малки моменти... Дали ставаме поне за малко по-добри благодарение на някой до нас, или за успехите, които сме постигнали, заради времето, прекарано в преоткриване на себе си или просто заради един хубав слънчев ден. Случвало ли ви се е да се разхождате, а пред вас да изскочи зарадвано дете, което си играе и да ви се усмихне чаровно или пък човекът до вас да ви изненада неочаквано за да напомни, колко важни сте за него. Може би дори да ходите половин ден за да стигнете някои връх далеч от хората, а като пристигнете да откриете колко хубав е светът отгоре…дори и да сте сами.
Моментите, които ни карат да обичаме живота, големите малки моменти за които си заслужава да чакаме седмици, да пътуваме дни, да се борим и да страдаме. Тези вълшебни секунди, в които се радваме и благодарим за тази искра, и този заряд, който ни кара да се усмихваме… заради тях си струва да се живее.